2009

Кратка история на самолета
Захари Карабашлиев
изд. Сиела

Обосновка на журито

„Кратка история на самолета“ на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената.


Реч на победителя
За един доброволен клуб

Преди 20 години, съвсем нов първокурсник в Шуменския университет (тогава институт), един от преподавателите ми, симпатичен, дребничък човек на име Пейо Димитров, ме извика след лекциите и ме покани да участвам на някаква сбирка вечерта. Не искал да ми каже нищо повече – щял съм да разбера “на място”.

Това бяха времена на “перестройка” и неформални сдружения, във въздуха витаеха разни настроения, общо взето живеехме в контекста на някакво неосъзнато и ненасочено в нищо конкретно недоволство.

Отивам на първата сбирка, познавайки бегло само няколко души и то по физиономия, оглеждаме се един-друг като котараци, зачакваме Пейо да се появи… Не съм сигурен за останалите, но аз лично очаквах той да разхвърля антикомунистически позиви, проамерикански брошури, и да ни подготви за някаква сериозна подривна дейност.

Пейо Димитров влиза (той носеше дебели очила с кафеви рамки, сиво сако и една от онази невъзможни прически, с които ще запомним Жельо Желев по-сетне), та влиза Пейо, отваря чантата си – кожена, стара, олющена, истински “винтидж” ще кажем сега – и вади от нея… няколко книги. Аха, казвам си, ето така се почва, с подривна литература, идеологически опасна. Книгите обаче се оказват български. Съвременни. Някаква съвременна (тогава) българска литература.

Почувствах се измамен и почти обиден – аз току-що излязъл от казармата, сърбят ме ръцете за действия, мозъкът ми възпален от неконформизъм, а Пейо ни индоктринира, вместо с памфлети, с… българска литература.

Сбирката мина отчайващо скучно.

Пейо ни помоли да кажем няколко думи за себе си, представихме се, той ни раздаде по една книга и каза: това е доброволен клуб, който иска да си тръгва, да си тръгва, който не – след седмица, по същото време и на същото място – нова сбирка, всеки да е прочел книгата и да носи нещо, което е написал.

Никакви указания.

Никакви изисквания.

Никакви очаквания.

Никаква библиография.

Единственото условие бе да пишем върху прочетеното.

Ето така започнаха моите търсения в литературата. Авторите бяха Виктор Пасков, Златомир Златанов, Борис Христов, Красимир Дамянов, чудесният Иван Кулеков с най-тъничката книжица (“Ръкописи”) с най-дебелите послания… От по-възрастните – Павел Вежинов, великия Радичков, Емилиян Станев…

Един от първите ми “сериозни” опити в литературознанието бе нещо като есе върху една съвременна тогава книга, която за мен бе невероятно добра алегория на времето, в което живеехме. Нямам представа точно колко ужасно е било това есе, но със сигурност нямам никакво желание да го погледна сега. Единственото, което си спомням от него, бе заглавието: “И корабът пътува”. Това есе се роди от прочита ми на книгата “Чайки далеч от брега”. Нейният автор Евгени Кузманов е и автор на статуетката на наградата Хеликон.

Едно от нещата, които не спират да ме изненадват, е странната симетрия на хаоса.

Пейо Димитров почина на работното си място преди 17 години, през декември. Един от хората, които са ми повлиял най-много да пиша, почина, преди да види отпечатана своя собствена книга.

Малко след смъртта му имах странен и много ярък сън, който помня досега. Пейо влиза в коридора на апартамента, в който тогава живеехме, и носи в ръцете си дар за току-що родената ми дъщеря. Носи книги. Още се питам какво означава този сън.

Посвещавам Наградата на Хеликон на неповторимия Пейо Димитров.

Посвещавам я и на писателите, работили преди мен, от които съм се учил.

Приемам я от името на най-новата българска литература.


Захари Карабашлиев