награда Хеликон

Победител

Слово на председателя на журито

Уважаеми дами и господа, уважаеми номинирани участници в годишната класация Хеликон, уважаеми приятели на българската проза, датата на днешното събитие бе избирана твърде прецизно, в известен смисъл дори пристрастно: да се натаманят трите дванайсетици. Дванайсти ден, дванайсти месец, награда номер дванайсет. (Защо връчването не бе насрочено в дванайсет часа остава тайна за председателя на журито.) Ако се увлечем в тази забавна нумерология, ще добавим, че в заключителния етап се състезаваха дванайсет номинирани книги, но... от единайсет автори. Както и това, че след днешното награждаване ще има дванайсет наградени заглавия – и пак само единайсет наградени писатели.


Това идва да ни напомни, че за Хеликон се състезават книги, а не автори, и че оставането на някоя книга в подножието на наградата в никакъв случай не сваля нейния създател от неговите предишни върхове. Ако решим да опростим това, можем да си представим едно състезание, в което световният рекордьор не успява да се качи на стълбичката – просто този път някой е смогнал да скочи повече от него. Това обаче не отменя неговите рекорди. Без съмнение такова „спортно” обяснение не е проява на особено добър вкус. Но то е спорно и заради това, че литературата просто не е състезание. В литературата не е важно да си пръв, там главното е да си единствен! Ако това изобщо е за някого постижимо...


Според едни наградите са страничен ефект на литературния успех. Според други те са напълно легитимна цел на всеки литературен труд. Факт е, че най-велики произведения на българската, а и на световната книжовност, са се справили блестящо в отсъствието на каквито и да е награди. (Като изключим наградата „да каже нявга народа”.) Но факт е също, че ако в днешно време едно общество не отличава и не изтъква честния литературен успех, то ще е общество без отговорност и без апетит за бъдеще.


В нашия случай говорим за завършени, вече предадени в ръцете на читателя творби, в чиято съдба определено не може да се намеси никакво произнасяне на каквато и да инстанция. Това не го казвам за успокоение и омаловажаване на разбираемите страсти, каквито са възможни след всяко решение на всяко жури. (Страстите, са всъщност, желателни, те също са резултат от добре свършена писателска работа.) Творбите, за които говорим днес, далече не са от онези, които ще преминат през културното пространство тихо, като през пустиня.
Отлично съзнавахме, че имаме пред себе си книгите от една добра, благодатна за българската проза година. Като човек с достатъчно дълга писателска памет мога да свидетелствам, че в приказките за по-богато литературно плодородие в миналото и за по-висок градус на литературния живот въобще, се съдържа немалко симпатично преувеличение. Години като тази не изобилстват в онова минало и плачът за бъдещето на българската книга, доколкото още може да се чуе, е повече инерционен. В представените през тази година близо стотина книги се включват творби от немалко различни жанрове, излезли изпод перото и от компютрите на известни съвременни писатели и на дебютанти, създадени с майсторство и отговорност, някои от тях и като част от все по-значителното писателско дело на своите автори. Всяка от тези книги има свое активно послание към читателя, послание с днешна дата, независимо от темата и обхвата на техните сюжети. На десетки от тези книги може да се предскаже добър прием и читателски интерес, а с това – и успех в тяхната културна и хуманистична мисия.
Между всичките тези книги журито избра романа „Сестри Палавееви в бурята на историята” от Алек Попов, представен от издателство Сиела. Книгата изпъква с впечатляващия творчески риск да се обърне към една двусмислена в общественото съзнание епоха. Изпъква, разбира се, и с високия художествен резултат от този риск.
Романът „Сестри Палавееви в бурята на историята” получава наградата „Хеликон” за първи път. Авторът му Алек Попов – за втори. Както е прието по нашите земи, в такива случаи се казва: „Да не е последно!”. Честито и на добър час.