награда Хеликон

Новини

Ако книгата е богатство, защо писателите са бедни? Не питам авторката на „Петдесет нюанса сиво” и други нюанси. Там пазарът работи. Работи ли у нас?

Не признавам мъдрите прогнози за близката смърт на книгата. Те са обобщение, а всяко обобщение е опасно. Не отразява нюансите на родната литературна книжарница. Както е известно, у нас работят и печеливши издателства, и печеливши вериги. Слава на бога и най-вече на техните собственици. Те оцеляват, защото предлагат книги. Включително и от автори, родени на изток от Трън. Ако книгата е пазарен продукт, значи носи печалба. Тя храни редакторите, но и авторите. Затова: да живее пазарът!

Ние, творците, трябва да се научим, че книгата е и стоков продукт. Колкото това да ранява висшите ни представи за собствена значимост. Високата литература все повече се влюбва в купувача, в магазина, в мениджърската похватност. Световна тенденция. Само който знае, че произвежда литературна стока и не се бои от масовото търсене, има шанса да оцелее на рафта. Затова българският автор има още какво да залюбва: допълнителния тираж, например. Любовта все още не е взаимна, но вериги като „Хеликон” доказват, че любовта винаги иска партньор. В нашия казус – иска читател. Трябва да се научим да пишем за него.

Да предложиш ръкопис на издателство е съкровен момент. Процес на любовно откровение. Предлагаш собствената си лаборатория, а тя, както е известно, е неприкосновена. Понякога потайна, по-често – срамежлива. Да предложиш книга е като да извадиш картина от ателието: хвърляш я в публиката, а тя или недооценява, или изпада в луд възторг. Тя мрази и обича. Така е с книгата: трябва авторска смеласт, за да я превърнеш в продукт.

Самовлюбването е опасен процес. Както е известно, да се влюбиш в себе си, това вече означава доживотна любов. За жалост, ние, членовете на журито за наградата „Хеликон”, се срещахме цяла година с много влюбени в себе си хора. Някои плащат за тази любов. Нарича се самиздат. Макар че, какво да крия, самиздат съпътства всички чужди литератури. Самиздат не е наш патент. И не смущава голямата естетическа книжарница.

Не се боя и от литературните пирамиди. Задължително е да ги осъзнаем. По времето на Толстой са пишели над три хиляди автори. Те са подножието, върху което се извисява върхът. Дай боже на всеки автор по една голяма, голяма пирамида. Тук не навлизам в боричканията в родната литературна среда. Ако се набутам, ще трябва да взема отношение. Пък следя участниците в спора, нещо повече – чета ги. В някои съм влюбен дори.

Защо ли обичам да чета български автори? Защото крада! Следователно, има какво. Човек не краде нищо. Крада нови ценностни системи, нови теми, нова изказност. Младите не обичат дългите изречения, не ползват относителни местоимения, зад които се проточва още едно изречение. Не обичат епитетите. Имат собствен ритъм. Поради технологиите, интернет или чатенето предпочитат директния удар. Файлът пряко ти нахлува в къщата. На двайсетина години или по-малко, преводачите по цял свят преправят преводите на Шекспир. Така е и у нас. Някога Джефри Чосър бе шамаросан от социалистическите идеолози като порно-роман в поезия. И преводачът, и редакторите си имаха главоболия с моралната милиция. Днес това звучи смехотворно, а преводът звучи архаично. Трябва да се осъвремени. Езиците, включително и нашият, имат собствен живот, развиват се, лутат се, трупат чуждици и паразити, създават вируси и тропи. Изхвърлят одъртели думи, крадат улична реч. Хранят нови модели. Освен за преводачите, този процес е задължителен и за писателите. Трябва да се научим да превеждаме романите си на съвременен български език.

Колкото и да е тъжно, някои автори останаха в одаята на Дядо Либен. Радините вълнения не могат да натиснат нито един enter. Не влизат в днешния модел на вълненията. В днешните вълнения битуват нови ценности, нови пространства, както и мутренски примамки. Някои хвърлят труд, други хвърлят салфетки. Затова и съвременният роман е по-опасна държава – или няма да бъде достатъчно изчерпателен, или няма да бъде достатъчно откровен. Както видяхме от прозата на 2016 година, историята е по-благодатна, сигурно защото има повече клавиатури и повече свобода. Историята е по-благородна. Не отмъщава. От номинираните 12 книги повече от половината ни вкарват в миналото. Тук патологиите са по-обясними и не предизвикват съчувствие. Оказа се, че паноптикумът на историята поддържа по-безопасни муцуни. Уви, някои автори се боят да изрекат присъди, затова гримират. Политиците са страшилища. Може да имат биографии, но нямат имена. Съвременната проза страда от липса на смелост. Съобразява се с автора, не с пазара. Търсенето на присъдата остава единствено в търсенето.

Дано казаното не звучи като обобщение.

Да живее пазарът! Този велик коректор. Или ще ти увеличи тиража, или ще те прати да съчувстваш на Рада.   

Но да се върнем на това, за което сме се събрали тази вечер. Петнайстата награда за нова българска художествена проза „Хеликон” получава романът „Камбаната”. Написан от Недялко Славов и издаден от „Хермес заради въпросите които поставя: животът сред злодеи прави ли те злодей, а животът сред добри – добър?; къде е границата на човешката способност за саможертва в името на другите.

Заради посланията, които излъчва чрез повествованието – да вярваме. Да вярваме в Бог, в способността на човека да се себенадмогне, вяра в необозримостта на човешкото, вяра в любовта.

Заради езика и стилистиката на романа – въздействащи сетивно, емоционално, дълбоко.